От фонда на галерията, наброяващ около 3 хиляди творби, извадени на показ са точно три от точно двама автори: Недко Солаков
(две живописни платна, масло, от първата половина на 80-те) и Кирил Кузманов (една малка пластика, бронз). Изборът им, естествено, е съвсем преднамерен. Без да са емблематични за своите автори, тези творби са препратка към присъствието на тези именно артисти - значими имена в сферата на съвременното изкуство в България, във фонда на галерията - основно звено в проблематизацията, която проектът „Инвентарна единица" задава.

Артистичните творби обаче не са единствено налични обекти на експониране в този проект. Редом с тях са позиционирани един сандък за пренос на произведения на изкуството, с печат на галерията, рафт с папките, събиращи досиета, и картоните, в които е попълнена информацията за конкретно изложените двама автори и техните произведения. Така изброените предмети също са представени като „улики" в мрака: отделно от споменатите артистични творби, осветени самостоятелно, за да се акцентира върху присъствието им. Вглеждайки се в тях, посетителят вижда подробното описателно обозначаване на произхода и характеристиките на всяка една от творбите: те са стоки, творчески продукти, дарявани или купувани, за да попълнят фонд, чието предназначение е натрупването. Но какво става след това? Как би трябвало да се използва наличния
капитал на този фонд, за да се оценности в една актуална перспектива качеството на това количествено натрупване?

Привлечен от вън  - т.е. не изнесен от фонда на галерията е третият представен в проекта артист - Мирян Колев, или E.U.E.R.P.I.: експериментален психаделично-меланхоличен дарк-ембиънт чил-нойз солов аудио проект, представян във вид на композиционно-импровизационни пиеси в свободна форма и хорър-баладична стилистика (това е личното описание, с което артистът се идентифицира). По време на откриването на експозицията, той изпълнява свой музикален пърформанс, като така изгражда връзката с непосредствената реалност на презентиране на проекта „Инвентарна
единица". Едновременно с това обаче този пърформанс е записан и всеки следващ ден (след реалното си случване) е прожектиран като аудио-визуална инсталция на параван в центъра на залата, директно срещу входа. Изпълнението е кодирано на дигитален носител и инвентаризирано; превърнато в „инвентарна единица" и представено като такава в проекта. То задава и звуковата среда, в която протича
срещата на посетителя с това, което има да му предложи експозицията. И тази звуовост е дарк, нойз, хорър - като във всяко разследване, където има проблем и решението все още предстои. От друга страна звукът е амбиентен и чил - т.е. фон, който задвижва мисълта, но позволява свободния ѝ ход, без да извежда  рязко в определена посока.

Аудио-визуалната инсталация, създадена от пърформънса на  E.U.E.R.P.I., като обект експониран в общия контекст на проекта, е изключително интересна и по още една причина -  тя представя не само автора на пърформанса, но и публиката, присъствала там по време  на изпълнението. В образното съдържание на прожецията сцеплението с настоящето е пре-потвърдено. Обръщането към публиката е водеща нишка във въпросите, които проектът поставя за преосмисляне. Търсен е погледът на институцията, разбиращ интересите на публиката, особено на младата такава. Търсен е подходът за интригуващо представяне на качествени творби от отминали времена, така че да бъдат забелязани и оценени от новата публика. Търсена е и любопитната очакваща публика,  за която естетическият размисъл върху проблема за представянето на  изкуството е част от това представяне. 

Саморефлексията, която се изисква от тази публика, е провокирана и от прякото наблюдение на всеки посетител върху собственото си присъствие в залата - като сянка върху стените, движеща се между обектите и допълваща техния лист.

Проектът „Инвентарна единица" задейства изследване-размисъл върху проблема на комуникацията между едно изложбено
пространство (като институция) и публиката (като менящо се живо звено, чиито интереси трябва да бъдат предугаждани, създавани и провокирани). Преминавайки през различните съставни части и елементи на тази верига, в крайна сметка, проектът не пропуска да се спре и на „работното време". Обявен е „вход свободен" от 12 до 13 ч. по обед, като се подчертава, че това е времето за обедна почивка в работния ден. Донякъде иронично, това решение все пак дава възможност за разширяване на кръга от посетители, които изложбата може да привлече и преповтаря въпроса за спецификата на новата публика и необходимостта от гъвкаво реагиране на музейната организация към променената и променяща се действителност.

Символиката на мрака и липсата на прозорци в експозицията е прекият (първи и последен) код  обясняващ цялостната стагнацията, в която съществува институцията, чиято функция би трябвало да бъде презентаторска, търсеща вниманието и отношението на посетителя, идващ отвън, към ценността на това, което е  вътре. Прозорците обаче ги няма, връзката все още е под въпрос, следите са оставени, осветени и подчертани, публиката е призована: не за реакция - за размисъл. Реакцията принадлежи по презумпция на институцията. Първата стъпка  е самият
представен проект. 

(Всъщност, следващата изложба, представена в галерия „Станислав Доспевски" (от 27 ноември), е по проект на Софийска Градска Художествена Галерия, представяща акварели от своя фонд. Тя е част от инициативната линия, започната преди няколко години от нейния главен уредник Мария Василева, с намерението да представя в различна и търсеща актуалния прочит перспектива творби от фонда на СГХГ. Тук задочният диалог, който проектът  „Инвентарна единица" е започнал, е очевиден. Донякъде, в контекста на живота на една градска галерия и двете изложби взаимно се до-осмислят.)

Автор: Ваня Грозданова от eXAF