chasovnik.ucoz.com

Няколко въпроса около скулптурата за градска среда

Kotzeva — Wed, 18 Sep 2013 13:30:38 GMT

Вероятно няма човек минал по моста на „Лютата” в град Пазарджик, който да не е забелязъл присъствието на „Съзерцателя”. Скулптурата от бронз е дело на Марин Кузев, жест към известния български художник Димитър Казаков – Нерон, която беше монтирана през юли. Но защо именно Нерон, ще попита някой.

През 1964г. като млад вишист, бъдещият голям автор е разпределен в града. Пристига беден със стар протрит куфар и много жар за работа. По-късно тук идват и неговите колеги, графикът Панчо Панев и скулптора Аспарух Славков. По спомени на съпругата на Аспарух Славков, разказани в книгата на Димитър Пампулов, групата им е била истинска чудата смесица от ексцентричност и нови идеи за изкуството. Към ателието на Димитър Казаков се присъединява и живия до днес Борис Резов - бай Боре, с когото работят заедно в „Комунални услуги” и пишат лозунги за празниците. Периодът на тяхната съвместна работа е важен и преломен за самоукия художник. Обаятелната и ексцентрична природа на маестрото оставя много важни уроци за бъдещото му голямо творческо разгръщане, а именно да не спира да работи от всякакъв материал, да експериментира в живопис, скулптура, графика, рисунка, подобно на неговия кумир Хуан Миро. След 1972 година Димитър Казаков се установява в Божурище, а страницата на младежките му луди години е затворена, останала жива в паметта на отделни личности.

Жестът към маестрото е свързан и с 80-та годишнина от рождението му, коята се отбелязва тази година и е добър повод да си спомним за него. Изборът да бъде представен в напреднала възраст и бос, зареял поглед към вечно променящата се течаща вода на канал „Паша арк” има двузначен смисъл. От една страна е свързан с една от градските легенди, разказваща, че наблизо живеещият тогава художник обичал често да идва тук и да наблюдава отраженията във водната повърхност както и една негова мисъл екстраполирана от скулптора Марин Кузев „До днес нося върху ходилата на краката си усещането от онова време. То е предразположението да контактувам със земята непосредствено чрез нежните боси крачета на детството.” От друга, скулптурата представяща възрастният Казаков, какъвто градът не помни, с босите крака, символ на детството и едновременно беднотията, в която винаги е живял са контрапункти на един вечно млад, буен и на моменти арогантен, богат дух. Това в случая са трите основни метафори заплетени в работата, на мъдростта, свободата и одухотвореността, а също и смелостта да заявиш себе си. Това е и посланието на тази мемориална по своята същност творба. Поставянето ѝ в естествен ръст сред потока от вървящи или спиращи се хора на моста, я прави достъпна и съизмерима с обикновения човек и я включва сред останалите от този род работи, каквито има в София на площад Славейков( Чапкънов 2000г.) и в Пловдив на централната пешеходна зона( Данко Данев 2005). Лансирана като арт стрийт скулптура, тази работа заема достойно място сред мемориалната скулптура за градска среда, каквито има навсякъде по света, с всякакви изненадващи решения за ситуирането им в урбанизма на града. Широко застъпената практика да се правят мемориали на професиите без да бъде визирана конкретна личност, все още няма своите паметници у нас и това вероятно дълго още ще остане в сферата на пожеланията в съвременното ни изкуство. Не бива да се пренебрегват обаче и останалите две работи, появили се на канала малко след работата на Марин Кузев, защото повдигат важни въпроси.

„Череши” на Олег Копаранов е единствената скулптура у нас, известна ми, която отдава почит на това голямо ърбан течение от края на 50-те , а именно Поп арта. Днес отново напомнящ за себе си в стрийт арт обектите из целия свят. Оцветените в червена глазура керамични череши носят неангажиращ, но и много ведър с присъствието си дух.

Работата на проф. Лютаков „ Цветя” с „Посвещение на мама” е трудно да бъде вкарана в рамка, като принадлежаща към дадено течение. Това въобще е проблем на нашето изкуство като цяло. Неволно, спирайки се пред цветята на проф. Лютаков се сещам за „ Цветя на злото” едноименната стихосбирка на Бодлер, асоциация породена вероятно от студенината на метала и тъгата, като ефект от „натегнатите обеми” оглеждащи се в канал „Паша арк”.

Голямата близост, в която са ситуирани тези две работи играе в минус за работата на проф. Лютаков. Готическата призрачност на иначе добре подбрания материал напомня, че цветята твърде бързо могат да се възприемат за плевел, ако не бъдат посадени на правилното място, идея която самият автор може би е търсил като внушение.От друга страна е добре да се мисли и ситуирайки дадено произведение сред средата, която обживяваме, защо го поставяме точно на това място, като в случая визирам „Черешите” на Олег Копаранов. Каква смислова натовареност носи то? От тази гледна точка опасноста, за която говори и проф. Лютаков в интервю за радио Фокус, каналът „Паша арк” да се превърне в скулптурна зона подобно на парк „Свобода” известен като „Острова”, който все повече носи усещането за музей на открито,но не и за среда с паркова скулптура е наистина голяма с бъдещите проекти. Безмислието да се трупат разнородни и несвързани с мястото произведения на изкуството, което е и една от спецификите на родната ни сцена влизат в явно противоречие с идеята изобщо на този род скулптура. Прави я самодостатъчно и никому ненужно, често и неразбираемо препятствие в забързаното ни ежедневие.

Ани Стойкова

"Часовникът" с награда от община Пазарджик

Kotzeva — Tue, 21 May 2013 14:42:28 GMT

Честит празник, Пазарджик!
Приятели и верни читатели, вчера община Пазарджик раздаде наградите за образование и култура, които традиционно връчва около 24 май.

Изключително изненадана разбрах, че съм номинирана за работата си в сайта, отваряйки брошурата в залата. Още по-голяма беше изненадата ми, когато разбрах, че печеля в раздел 'Журналистика" за ярки постижения в областа на културата и изкуството. И макар, че проектът направих за свое удоволетворение, без своята аудитория той не би бил същия. Благодаря ви!
Позволих си да не съм съвсем актуална, тъй като съм ангажирана с Фестивала на изкуствата "Арт идя - арт алея." Наличието на този фестивал още повече ме кара да вярвам, в това, че градът ни се развива модерно и дава шанс и поле за изява на нови, млади и съвременно мислещи хора.

Снимка:Вили Тодорова

Потвърждение за това е и изложбата на Павел Найденов, която откри "Задния двор" снощи. Замисъла на идеята да се използва двора на Младжкия дом за пространство, в което да оживее изкуството е на Ани Стойкова, а Павел умело го трансформира за своите идеи, които ще продължат и в следващите няколко дни. Да, идеите му се развиват, там на място и всеки ден ще виждате изложбата с нов поглед.
За да се реализира тази идея в цялостния си вид заслуга има г-жа Инна Церовска - директор на Младежки дом, към която също искам да отправя своята благодарност.
В живота си срещаме хора, с които бързо осъзнаваме, че сме на една вълна. Когато успеем да използваме тези срещи съзидателно, с което да акумулираме своята креативност, тогава се появява онова сладко усещане за удоволетворение, че вършиш нещо, с което си полезен, че даваш нещо на някого.
П.П. Благодаря на доц. Гуленова от УниБИТ, която е мой научен ръководител за насоките и за това, че ме вдъхнови да се занимавам с изучаването на уеб инструментите за PR и маркетинг.

Изложбата „Портрет”

Kotzeva — Tue, 30 Apr 2013 05:51:10 GMT

Тази статия, макар и малко закъсняла спрямо събитието, състояло се в периода от 5 до 19 април 2013г. в галерия „Георги Машев”, гр. Пазарджик, повдига въпроси, които се оказват непреходни за местното изкуство. A именно, за необходимостта от вдъхновение и смелост, ясен личен почерк, нуждата от експериментиране с формати, нови концепции и съдържание. Желание за работа на авторите, не заради поощрителни награди или общественото одобрение, а своето собствено надскачане. Нуждата самият автор да се развива и намира своето поле, своята сцена, своите ценители, чрез провокация. Такива мисли вълнуват жадното ми за вдъхновено изкуство въображение. Да видя тези проблеми, ако не разрешени тук, то поне поставени.

От работите, които бяха показани бих искала да отлича няколко, които наистина ме впечатлиха с опита си да надскочат тесните регионални рамки. Вероятно не толкова впечатлена е пазарджишката общественост, която отново заложи на класическото, добре школувано академично рисуване, избирайки за фаворит работите на Здравко Здравков „Портрет на Ана” и моливната рисунка „Портрет”. Визирам платната на Зара Кузева „Автопортрет”, на Георги Байлов „Ангел”, на Емануил Ангелов „Автопортрет”, както и работите на Петя Стойнова „Доктора” и „ Таня”. Разбира се, съпоставка между работите на спечелилият вниманието на публиката автор и останалите, не би могло да има, тъй като класическия репрезентативен портрет и съвременното звучене на останалите работи са естетики на различни времеви отрязъци. Простотата в рисунъка и семплата гама в ‘Портрет на Ана”, в скицата „Портрет” с еднакви цветови стойности в отделните участъци на модела напомнят повече на късните работи на следосвобожденските ни майстори, които разбира се имат своите достойнства.

Интересен момент са трудно откриваемите паралели на влияния в маслените работи на Зара Кузева и Георги Байлов. Работите имат съвременно звучене с интензивните си цветови контрасти, натрупани в тежки широки мазки директно върху платното. С ясната си живописна фрактура, и определено крайно настроение, което влиза в конфликт с искрящото жълто и светло нюансиране в експресивния „Автопортрет” на Зара Кузева и се различава от подобната на пръв поглед работа на Георги Байлов „Ангел”. Отделните цветни петна с интензивни електрикови стойности тук са пестеливи и липсват в образа на модела, но изясняват обемите и са преобладаващи в останалата част на платното. С ярките си контрасти, сякаш нахвърлени произволно на платното, напомнят по някакъв начин изкуството на Поп Арта.

Съвсем различно звучи „Автопортрет” на Емануил Ангелов. И в приглушената гама и в общото графично оформление напомня за авангарда на 20-те години на 20-ия век в българското изкуство.

Работите на Петя Стойнова „Доктора” и Таня” също не са нещо невиждано и неправено до сега. Рисуването върху фотографски образ в съчетание с живописно третиран фон също са прийоми на Поп Арта, но в случая се касае повече за желанието на автора да осъвремени почерка си. Конкретното послание наистина има такова звучене – съвременно.

Като галерия с доста натоварен изложбен живот напоследък „Георги Машев” привлече изкуствоведското ми внимание и с факта, че представя основно местни художници, които за съжаление рядко провокират с различни и смели работи. Не мога да не отбележа обаче, че има и известна доза страх в показването на съвременно изкуство изобщо сред местните изложбени пространства, макар често да гостуват автори и от други части на България. Тук то сякаш няма своите ценители, меценати, достатъчно образована и млада публика, която изисква това изкуство. В този ред на мисли показаната изложба „ Портрет”, бе истинска глътка свеж въздух,и от гледна точка на смелостта на авторите, и от гледна точка на смелостта на организаторите.

Ани Стойкова

Отворено писмо

Kotzeva — Sun, 24 Mar 2013 19:29:34 GMT

В неделя вечер във Фейсбук е създаден профил на Чувствителни граждани, които изразяват позицията си в Отворено писмо до директора на пазарджишкия театър г-н Александър Жеков, провокирани от негово изказване в предаването "60 минути" по регионалната телевизия Телекабел. Ответната страна може да изрази правото си на отговор.

Отворено писмо до директора на пазарджишкия театър, г-н Александър Жеков, по повод негово интервю за телевизия Телекабел.

Г-н Жеков, моля да разясните на пазарджишката културна общественост какво имахте предвид с израза: „Вярвам в хепи енда на пазарджишкия театър”?

Какво е новото във вашата стратегия, след като стартирате с добре познатите ни състезатели?

Защо ни мислите за глупави?

След като предишното ръководство на театъра, в лицето на г-н Владилен Александров и неговият заместник г-н Иван Карев се „постараха" достатъчно (14 г.) да доведат театъра до състоянието, за което сам твърдите, че е притеснително, не мислите ли, че от Вас се очаква промяна? Моля Ви, не ни „забавлявайте” по начин, по който вече бяхме „забавлявани”.

Защо размахвате този вмирисан чорап и се опитвате да ни го представите за нов ароматизатор? Това ли е дългоочакваната от нас свежест? Не мислите ли, че сме се наситили на тези аромати? Наистина ли считате, че (както се изрази старият – нов зам. директор Иван Карев) между бившия директор и „новият” щатен режисьор, Владилен Александров има съществена разлика?

Г-н Жеков, ние не Ви познаваме, но е казано „ По делата ще ги познаем”, а Вашите първи стъпки ни звучат удивително познато.

Изслушахме внимателно виртуозното Ви хленчене за това, колко трудно е да накараш 30 хиляди души от 70 хиляден град да отидат поне веднъж годишно на театър. Уверяваме Ви, че по пътя, който изглежда сте избрал това действително ще Ви е много трудно. От друга страна знаем, че тази задача е лесно постижима, стига института, който Ви е поверен да създава вълнуващо, съвременно, красиво и стойностно изкуство. Изпълнете това, което очакваме от Вас, а именно промяна.

P.S.

Не желаем нашите деца организирано да посещават евтини секс комедии и пошли илюстрации на българската класика. Погледнете отговорно на изкуството за деца. Не забравяйте, че от така необходимите Ви 30 хиляди зрители една голяма част са нашите деца.

Г-н Жеков, изненадайте ни! Предпочитаме да свързваме името ви с трудното и достойно дълголетие на нашия театър, отколкото с "щастливия" му край.

Чувствителни граждани

Приятели на театъра

"Тя"

Kotzeva — Fri, 15 Mar 2013 16:40:40 GMT

Текстът разглежда някои аспекти на регионалното изкуство като смесване на отделни несъвместими практики.

На въпросът „Защо всички изглеждат толкова тъжни днес, Джоузеф Хелър в „ Игра на въображението” отговаря така „ Притеснени са, защото нямат пари”. Историите, които разказва Хелър, визират едно друго време, времето на Рембранд, който създава, най-силните си произведения, живеейки като скот. Художниците на следващия 20-ти век нямат по-различна съдба от Рембрандовата, а липсата на пари е основен и днес, и за нашата художествената среда.

Но къде да търсим причината за липсата на вдъхновяващи творби в регионалното изкуство у нас, въпреки липсата на средства или въпреки тяхното наличие. И кое обуславя далечните паралели, които търсим в други епохи.

Риторични въпроси, що се касае до носталгичната обвързаност на това изкуство с модернизма на 20-ти век, както и с по-ранни периоди от световното изкуство. Накратко еклектика. То не припознава съвременните концепции, а съществува в едно вечно завръщане към модернизмите, в странна обвързаност и с друга естетика на възприемане на света и ценностна система на авторите му. Това изкуство не говори езика на съвременният човек, но то има своите ценители.

Конкретно настоящият текст визира, изложбата „Тя”, която беше открита на 7 март 2013 г. в галерия „Георги Машев” гр. Пазарджик посветена на празника на жената. През годините от 2003 г., когато е поставено началото на този род събития като форма на женското присъствие в изкуството, до днес дружеството е домакин. Те се провеждат спорадично и е трудно да се определи някаква регулярност и да се обявят като традиционни. Още повече те са и разнородни идейно: от представянето на женското изкуство на регионално ниво и с участието на художнички от други градове до общи дружествени изложби с тема жената в нейните превъплащения. Тематично, изложбата "Тя" е посветена на жената, видяна като майка, муза и изкусителка.

В така зададената широка рамка от кураторите Мария Баракова, Теодора Георгиева и Екатерина Иванова се оказва, че събитието обявено като изложба, всъщност е конкурс. От една страна оценка за качествата на работите правят самите куратори, а от друга чрез анонимно гласуване, дружествените членове. Критериите са: задълбоченост в трактовката на образите, техника на изпълнение и цялостно въздействие на работата, според, които кураторите класират като най-добре представил се Васил Петров. Почетен диплом получава Екатерина Иванова, а номинирани за добро представяне са и останалите куратори, Мария Баракова и Теодора Георгиева, както и други членове на дружеството.

На пръв поглед не би трябвало да има нещо смущаващо. То е по-скоро неетично, спрямо останалите участници в изложбата. Но от друга страна, за да не превръщаме този щекотлив момент в контрапункт ще кажа, че дори самият конкурс, в който участниците получават почетен диплом или грамота за добро представяне, някак концептуално не е изяснен. Впечатлението, което остави събитието е „събрахме се и се почетохме”. Ако не е тази самодостатъчност и капсулованост, които издават един подобен акт не би трябвало да впечатли никого. В изложбата-конкурс фигурират и имена на автори, непринадлежащи към дружеството, което освен че придаде известна достъпност на дружествените изложби за млади творци, разми идеята до невъзможност да бъде обхванат замисъла на събитието. Но не поради липса на качества в самите произведения. Тези практики, наред с друга една - в информацията за материал и форма́т да се изписва цената на работите непосредствено до тяхното експозиране, са се превърнали в пошла отличителна черта на събитията с регионален привкус. Дори и да махнем с ръка и да кажем, че това са детайли, а е важно самото изкуство, ще се препънем в невъзможността да кажем в какво всъщност се състои неговата важност, визирайки конкретната изложба. В майсторското изпълнение, в идейните и оригинални хрумвания на авторите, в посланията или въздействието върху зрителя.

Ани Стойкова - изкуствовед

Пазарджишкият театър с нова фасада и нов директор

Kotzeva — Tue, 13 Nov 2012 16:52:25 GMT

Трупата извади две премиери, и се бори за оцеляване

гост-автор: Диди Иванова

С нова фасада осъмва в есенните утрини Драматично-кукленият театър „Константин Величков” в Пазарджик. Сградата, която е общинска, е ремонтирана по проект „Красива България”, като за около 150 хил. лв. е подменена дограмата откъм лицето на театъра. Освен с нов облик обаче, от няколко месеца насам трупата се сдоби и с нов директор. Колкото нов, толкова и стар, защото това всъщност е Иван Карев, заместникът на изкаралия на шефския пост около 14 години Владлен Александров. През лятото последният директор на пазарджишкия театър, който изживя своя възход, когато министерство на културата бе оглавявано от Стефан Данаилов, без много шум си отиде и посочи за свой приемник човекът, който през всичките мандати бе негов заместник. Рокадата изненада и актьорите и техническия персонал, и не на последно място пазарджиклии. В пространството се доловиха реплики от „нищо ново под слънцето”, през „обречени сме” до „ура”. Трупата със сигурност изпусна въздуха от натрупалото се огромно напрежение, което бе създадено през последните месеци. Основната причина за сгорещените отношения беше липсата на пари. Безпаричието примесено със столичната клюка за закриване на театъра или сливането му с Пловдивския, обезкуражи местните театрали. Последното им върхово изживяване, но вече на острието на кризата беше турнето им в Китай, където участваха в световен фестивал на театралното изкуство и бяха единствените, които представиха България. Несъмнено добре, защото там играха отличената вече в родината постановка „Цар Шушумига”, обрала овациите с уникалните кукли на Рин Ямамура.

Зад пазарджишките кулиси обаче нещата никак не бяха бляскави. Хората работеха без заплати, без яснота какво ги очаква. Новият директор за изненада на всички, с присъщия за него финес, тихо, дипломатично и без много обяснения излезе напред не с гръмки обещания за светло бъдеще, а с лист и химикал. Огледа тефтерите и заключи – театърът е назад с около 130 хил. лв., като в това влизат всички задължения - и за хонорари, и към доставчици. И за пръв път от дванадесет години насам категорично отряза пазарджишкия фестивал „Есенни театрални срещи”. Решението бе обяснено с лаконичното „не можем да си го позволим” . Прагматично реши средствата, които осигурява общината за този фестивал да бъдат насочени към разрешаване на тежките финансови въпроси.

Театър в Пазарджик ще има, заяви в същото време и кметът на Общината Тодор Попов. Той изрази своята подкрепа, като обяви, че задълженията ще бъдат погасени и с помощта на общината. Искам да разсея всички догадки на ниво клюки, каза в присъщия за него стил Попов, и увери, че пазарджишкият театър ще продължи да съществува и заради доказалите се актьори, изградили една добра трупа, и заради публиката.

Всеизвестен факт, е че в недалечното минало пазарджишката сцена е раждала големи театрални събития, и е формирала звезди от големия български театър. Катя Паскалева, Илка Зафирова, Аня Пенчева, Крикор Азарян, Николай Поляков, Леон Даниел и много други актьори и режисьори са оставили искрици от своя талант в пазарджишкия театър.

Новата генерация актьори също печелят сърцата и на театралната, и на кино публиката - Добрин Досев, Тодор Танчев, Димитър Терзиев, Александър Пасков, Христо Бонин и др. Голяма част от актьорите поемат външни ангажименти в стремежа си да се развиват, а и да оцеляват. Хъсът и амбицията са все още живи в тях, както и съпротивителните им сили. Неодавна Добрин Досев в една от социалните мрежи гневно репликира зам.-министъра на културата, който се изказа „за” сливането на Пазарджишкия с пловивския театър и нарече актьорите „чиновници”.

Всъщност хъсът за работа пролича още при откриването на сезона, когато по нетрадиционен начин актьори и технически служби си размениха местата на сцената и в салона. Още тогава Иван Карев даде заявка за иновативен подход, за разчупване на стереотипа, за отваряне на вратите широко за всички, които искат да влязат в театъра. Това е и в буквален смисъл, защото театралите са готови да си партнират и с другите творчески състави в града. Да отворят пространството за младите хора, които искат да творят, и да се занимават с изкуство, да правят театър.

Новият творчески сезон започна с две премиери – „Мафия и нежни чувства” и „Досадникът”. И двете с гост актьори - Красимир Ранков / Ставрев от ”Стъклен дом”/ и Алексей Кожухаров /Ники Знойнов от "Пълна лудница"/. В пазарджишкия салон гостуват и други театри. Колкото и атрактивни да са заглавията, и актьорите обаче, броят на отчетените билети не винаги съвпада с очакванията. Причината е и в изтънелия джоб на зрителя. Театърът разчита и на откупки от фирми и организации, които могат да си позволят да осигурят на служителите си билет за постановка.

В очакване на своята публика актьорите и техническия персонал, наред с директора не свалят гарда. Не се разделят с усещането, че се движат все още по ръба на оцеляването. Това чувство е съпроводено с редица въпроси, главният от които е дали ще имат достатъчно кредит на доверие, за да могат да докажат, че театърът в Пазарджик ще продължи да съществува.