Текстът разглежда някои аспекти на регионалното изкуство като смесване на отделни несъвместими практики.

На въпросът „Защо всички изглеждат толкова тъжни днес, Джоузеф Хелър в „ Игра на въображението” отговаря така „ Притеснени са, защото нямат пари”. Историите, които разказва Хелър, визират едно друго време, времето на Рембранд, който създава, най-силните си произведения, живеейки като скот. Художниците на следващия 20-ти век нямат по-различна съдба от Рембрандовата, а липсата на пари е основен и днес, и за нашата художествената среда.

  Но къде да търсим причината за липсата на вдъхновяващи творби в регионалното изкуство у нас, въпреки липсата на средства или въпреки тяхното наличие. И кое обуславя далечните паралели, които търсим в други епохи.

 Риторични въпроси, що се касае до носталгичната обвързаност на това изкуство с модернизма на 20-ти век, както и с по-ранни периоди от световното изкуство. Накратко еклектика.  То не припознава съвременните концепции, а съществува в едно вечно завръщане към модернизмите, в странна обвързаност и с друга естетика на възприемане на света и ценностна система на авторите му. Това изкуство не говори езика на съвременният човек, но то има своите ценители.

Конкретно настоящият текст визира, изложбата „Тя”,  която беше открита на 7 март 2013 г. в галерия „Георги Машев” гр. Пазарджик посветена на празника на жената. През годините от 2003 г., когато е поставено началото на този род събития като форма на женското присъствие в изкуството, до днес дружеството е домакин. Те се провеждат спорадично и е трудно да се определи някаква регулярност и да се обявят като традиционни. Още повече те са и разнородни идейно: от представянето на женското изкуство на регионално ниво и с участието на художнички от други градове до общи дружествени изложби с тема жената в нейните превъплащения. Тематично, изложбата "Тя" е посветена на жената, видяна като майка, муза и изкусителка.

В така зададената широка рамка от кураторите Мария Баракова, Теодора Георгиева и Екатерина Иванова се оказва, че събитието обявено като изложба, всъщност е конкурс. От една страна оценка за качествата на работите правят самите куратори, а от друга чрез анонимно гласуване, дружествените членове. Критериите са: задълбоченост в трактовката на образите, техника на изпълнение и цялостно въздействие на работата, според, които кураторите  класират като най-добре представил се Васил Петров. Почетен диплом получава Екатерина Иванова, а номинирани за добро представяне са и останалите куратори, Мария Баракова и Теодора Георгиева, както и други членове на дружеството.

На пръв поглед не би трябвало да има нещо смущаващо. То е по-скоро неетично, спрямо останалите участници в изложбата. Но от друга страна, за да не превръщаме този щекотлив момент в контрапункт ще кажа, че дори самият конкурс, в който участниците получават почетен диплом или грамота за добро представяне, някак  концептуално не е изяснен. Впечатлението, което остави събитието е „събрахме се и се почетохме”. Ако не е тази самодостатъчност и капсулованост, които издават един подобен акт не би трябвало да впечатли никого. В изложбата-конкурс фигурират и имена на автори, непринадлежащи към дружеството, което освен че придаде известна достъпност на дружествените изложби за млади творци, разми идеята до невъзможност да бъде обхванат замисъла на събитието. Но не поради липса на качества в самите произведения. Тези практики, наред с друга една - в информацията за материал и форма́т да се изписва цената на работите непосредствено до тяхното експозиране,  са се превърнали в пошла отличителна черта на събитията с регионален привкус. Дори и да махнем с ръка и да кажем, че това са детайли, а е важно самото изкуство, ще се препънем в невъзможността да кажем в какво всъщност се състои неговата важност, визирайки конкретната изложба. В майсторското изпълнение, в идейните и оригинални хрумвания на авторите, в посланията или въздействието върху зрителя.

Ани Стойкова - изкуствовед