Monday, 2018-02-19, 2:40 PM
Welcome Гость
Main | Sign Up | Login | RSS

ЧАСОВНИКЪТ

Blog

Main » 2013 » September » 18 » Няколко въпроса около скулптурата за градска среда
3:30 PM
Няколко въпроса около скулптурата за градска среда

Вероятно няма човек минал по моста на „Лютата” в град Пазарджик, който да не е забелязъл присъствието на „Съзерцателя”. Скулптурата от бронз е дело на Марин Кузев, жест към известния български художник  Димитър Казаков – Нерон, която беше монтирана през  юли. Но защо именно Нерон, ще попита някой.

През 1964г. като млад вишист, бъдещият  голям автор е разпределен в града. Пристига беден със стар протрит куфар и много жар за работа. По-късно тук идват и неговите колеги, графикът Панчо Панев и скулптора Аспарух Славков. По спомени на съпругата на Аспарух Славков, разказани в книгата на Димитър Пампулов, групата им е била истинска  чудата смесица от ексцентричност и нови идеи за изкуството. Към ателието на Димитър Казаков се присъединява и живия до днес Борис Резов - бай Боре, с когото  работят заедно в „Комунални услуги” и пишат лозунги за празниците. Периодът на тяхната съвместна работа е важен и преломен за самоукия художник. Обаятелната  и ексцентрична природа на маестрото оставя  много важни уроци за бъдещото му голямо творческо разгръщане, а именно да не спира да работи от всякакъв материал, да експериментира в живопис, скулптура, графика, рисунка, подобно на неговия кумир Хуан Миро. След 1972 година Димитър Казаков  се установява в Божурище, а страницата на младежките му луди години е затворена, останала жива в паметта на отделни личности. 

Жестът към маестрото е свързан и с 80-та годишнина от рождението му, коята се отбелязва  тази година и е добър повод да си спомним за него. Изборът да бъде представен в напреднала възраст и бос, зареял поглед към вечно променящата се течаща вода на канал „Паша арк” има двузначен смисъл. От една страна е свързан с една от градските легенди, разказваща, че наблизо живеещият  тогава художник обичал често да идва тук и да наблюдава отраженията  във водната повърхност както и една негова мисъл екстраполирана от скулптора Марин Кузев „До днес нося върху ходилата на краката си усещането от онова време. То е предразположението да контактувам със земята непосредствено чрез нежните боси крачета на детството.” От друга, скулптурата представяща възрастният Казаков, какъвто градът не помни, с босите крака, символ на детството  и едновременно беднотията, в която винаги е живял са контрапункти на един вечно млад, буен и на моменти арогантен, богат дух. Това в случая са трите основни метафори заплетени в работата, на мъдростта, свободата и одухотвореността, а също и смелостта да заявиш себе си. Това е и посланието на тази мемориална по своята същност творба. Поставянето ѝ в естествен ръст сред потока от вървящи или спиращи се хора на моста, я прави достъпна и съизмерима с обикновения човек и я включва сред останалите  от този род работи, каквито има в София на площад Славейков( Чапкънов 2000г.) и в Пловдив на централната пешеходна зона( Данко Данев 2005). Лансирана като арт стрийт скулптура, тази работа заема достойно място сред мемориалната  скулптура за градска среда, каквито има навсякъде по света, с всякакви изненадващи решения за ситуирането им в урбанизма на града. Широко застъпената практика да се правят мемориали на професиите без да бъде визирана конкретна личност, все още няма своите паметници у нас и това вероятно дълго още ще остане в сферата на пожеланията в съвременното ни изкуство. Не бива да се пренебрегват обаче и останалите две работи, появили се на канала малко след работата на Марин Кузев, защото повдигат важни въпроси.


„Череши” на Олег Копаранов е единствената скулптура у нас, известна ми, която отдава почит на това голямо ърбан течение  от края на 50-те , а  именно Поп арта. Днес отново напомнящ за себе си в стрийт арт обектите из целия свят. Оцветените в червена глазура керамични череши носят неангажиращ, но и много ведър с  присъствието си дух.

Работата на проф. Лютаков „ Цветя” с „Посвещение на мама” е трудно да бъде вкарана в рамка, като принадлежаща към дадено течение. Това въобще е проблем на нашето изкуство като цяло. Неволно, спирайки се пред  цветята на проф. Лютаков се сещам за „ Цветя на злото” едноименната стихосбирка на Бодлер, асоциация породена вероятно от студенината на метала и тъгата, като ефект от „натегнатите обеми” оглеждащи се в канал „Паша арк”.


Голямата близост, в която са ситуирани тези две работи играе в минус за работата на проф. Лютаков. Готическата призрачност на иначе добре подбрания материал напомня, че цветята твърде бързо могат да се възприемат за плевел, ако не бъдат посадени на правилното място, идея която самият автор може би е търсил като внушение.От друга страна е добре да се мисли и ситуирайки дадено произведение сред средата, която обживяваме, защо го поставяме точно на това място, като в случая визирам „Черешите” на Олег Копаранов. Каква смислова натовареност носи то? От тази гледна точка опасноста, за която говори и проф. Лютаков в интервю за радио Фокус, каналът „Паша арк”  да се превърне в скулптурна зона подобно на парк „Свобода”  известен като „Острова”, който все повече носи усещането за музей на открито,но не и за среда с паркова скулптура  е наистина голяма с бъдещите проекти. Безмислието да се трупат разнородни и несвързани с мястото произведения на изкуството, което е и една от спецификите на родната ни сцена влизат в явно противоречие с идеята изобщо на този род скулптура. Прави я самодостатъчно и никому ненужно, често и неразбираемо препятствие в забързаното ни ежедневие.

Ани Стойкова

Views: 685 | Added by: Kotzeva | Rating: 5.0/1
Total comments: 0
Only registered users can add comments.
[ Sign Up | Login ]